Обич

Обгради ни врагът.
Бе свиреп, многоброен.Ние,шепа бойци,закалени и млади,
в тоя ден, като никога ярък и зноен в бой неравен
пробивахме път към отряда…Някой тежко изохка- и падна.
Бе Максим!
Аз не виждах от гняв и към него се впуснах:
впил ръце във пробитата празна паласка,в люта болка
гризеше той кървави устни…Аз бях ням.
Той отвори очи и прошушна
(а сърцето ми стине от страшните думи):
„То се вижда, че моята вече се свърши,но те моля,
Андрюша,
тегли ми куршума!”И устата се пукаха в кървава жажда,
а скалистият хълм беше пусти безводен…
„Максим, чуй (а гласът ми -от сълзи разяждан),ще пробием…
ти здрав ще си пак…и свободен…”Жари слънцето…
Стискам му нежно ръката.
(Как зловещо е шибал проклетият шмайзер!…)„Чуй…Андрей…
ти едничък най-верен приятел…виждаш сам…
и недей ми напразно приказва…Аз бих свършил и самно ръцете отпадат…
мислех… с бомбата…тя на вас по ще послужи…
Знай,не искам в ръцете им жив да попадна,
да се гаврят със мен…
Целуни ме, Андрюша!”…А наоколо диво куршумите парят…
Теглих спусъка.
(Мисля, на луд съм приличал!)
… Аз не знам ти разбираш ли всичко, другарю,
ала стрелях…
Та знаеш ли как го обичах!